Луиза търси изчезналата си сестра Марта след 30 години. Манастир в Тирол крие истина, която католическата църква няма право да разкрива по закон
Тридесет години са минали, откакто Марта е видяла за последен път по-малката си сестра Луиза.
Въпреки че времето е минало, все още е имало надежда, Марта се е надявала от години, че един ден ще разбере какво наистина се е случило. Родителите им са починали, чакайки дъщеря им да се завърне, а Луиза почти е загубила надежда – докато една зимна сутрин не получава писмо, което я отвежда до тиролски манастир и истината, за която Католическата църква, според своите правила, няма право да говори.
Ваканцията им се превърна във филм на ужасите. Снимка: Shutterstock
Изчезване, което разби едно семейство
„Марта беше две години по-голяма от мен. Тиха, нежна, винаги усмихната, обичаше да помага на всички. Казваше, че хората са като витражи в църква – тъмни отвън, но когато светлината мине през тях, виждаш цялата красота“, спомня си Луиза.
Било пролетта на 1995 г. в малко селце близо до Залцбург. В този ден Марта отишла на сутрешна литургия и никога не се върнала. Полицията започнала разследване, но следите бързо се изгубили. Нямало свидетели, нямало доказателства, само празнота и болка.
„Всяка година по Коледа мама слагаше още една чиния. Баща ми палеше свещ пред снимката ѝ всяка сутрин и казваше : „Бог знае къде е. Само да беше топла.“ Те умряха, чакайки я. Аз останах сама, с въпроса, който поглъщаше живота ми – къде е тя?“
Снимка: Shutterstock
Неизвестно писмо
Почти три десетилетия по-късно, една сутрин, Луиза намерила писмо в пощенската кутия. На плика нямало нито подпис, нито подател. Само едно изречение:
„Ако искате да знаете истината за Марта, отидете в манастира „Свети Бенедикт“ в Тирол.“
„Светът ми се срина, когато прочетох тези думи. Не спах цяла нощ. На сутринта се качих на влака за Тирол и тръгнах, без да знам дали отивам към истината или към нова лъжа.“
Манастирът на скалата и тишината на монахините
Манастирът „Свети Бенедикт“ е разположен на хълм над малко селце, заобиколен от гора и тишина. Сивите каменни стени крият повече от сто години история и десетки монахини, дали обети за скромност и мълчание.
Снимка: Профимедия
„Когато пристигнах, ме посрещна монахиня Анна – висока, спокойна, с мек глас. Казах ѝ, че търся сестра си, която е изчезнала преди тридесет години. Тя ме погледна и за момент сякаш пребледня. Заведе ме до малък шкаф, пълен с икони и с миризма на тамян.“
Там, разказва Луиза, монахинята ѝ казала изречение, което едновременно я трогнало и ѝ отворило очите:
— „Госпожо Луиза“ — казала тя тихо, — „дори сестра ви да е в този манастир — законово не ни е позволено да ви кажем“.
Луиза не разбрала веднага. „Попитах я: „Какво мислите, че не Ви е позволено да кажете? Та аз съм ѝ сестра! “ И тя ми обясни, че когато някой даде монашески обети, той става нов човек. За света този стар живот вече не съществува. Име, фамилия, минало – всичко е заличено. Само Бог знае кой е бил, преди да облече расото.“
Снимка: Илюстрация / Shutterstock
Моментът, който казал всичко
В този момент вратата се отворила и в стаята влязла друга монахиня. Лицето ѝ било частично покрито с качулка, погледът ѝ бил сведен надолу. „Тя не каза нито дума, но когато мина покрай мен, усетих нещо. Това движение на ръцете ѝ, тази походка… Беше Марта.“
„Казах тихо, почти нечуто – „Марта?“ – и в този момент тя замръзна. После продължи да върви, сякаш не ме чу. Просто погледна надолу и каза: „Моля те, ела с мен в параклиса.“
Законът на мълчанието и отговорът без думи
В параклиса беше студено и тихо. На пейката до олтара стоеше прясна роза.
„Марта обожаваше розите. Знаех, че това е нейният знак. Тогава монахиня Анна тихо ми каза:
„Някои души избират мълчанието като изкупление. Някои рани не могат да бъдат излекувани с думи. Ако вярваш, вярвай, че Бог знае въпроса ти и ще ти даде отговора по свой начин.“
Снимка: Shutterstock
Луиза напуснала манастира без потвърждение, но и без повече съмненя.
Години по-късно Луиза се завръща в Тирол всяка пролет. Оставя една роза пред манастирската порта и седи известно време в мълчание.
„Не ми трябват думи. Този поглед, този момент, това беше отговорът. Анна ми каза: „Дори да е в този манастир, не можем да ти го кажем по закон.“ Но видях сълза в очите ѝ и това ми беше достатъчно.“
За Луиза тази среща не слага край, но донася мир.
„Знам, че е жива. Знам, че е намерила пътя си. И може би е по-добре, че не чух потвърждението – защото някои истини трябва да се чуват със сърцето, а не с устата.“
Мълчанието на църквата и ограниченията на закона
В Австрия, както и в много католически страни, монахините, които дават обети за пълна преданост на Бог, губят правото да разкриват самоличността си от минал живот. Манастирите нямат право да разкриват информация за членовете си, дори за членовете на семейството си.
Снимка: Shutterstock
„Това е част от църковното право, която защитава идентичността и свободата на решение на лицата, посветили се на вярата“, обясняват теолозите.
Но за семействата, които остават от другата страна на стената – това е рана, която никога не заздравява.
„Понякога си мисля, че е по-добре, че я намерих просто така – в мълчание. Ако това е бил нейният път, не искам да го прекъсвам“, казва тихо Луиза, гледайки към манастира, чиито камбани се чуват в далечината.
„Ние сме сестри. И въпреки че сме разделени от обет за мълчание, знам, че сме обединени от това, което църквата не може да заличи – кръв, любов и молитва .“
Редактор: Петя Иванова
