Бактерията, която причинява скарлатина – Streptococcus pyogenes, продължава да бъде 100% чувствителна към най-старите и най-тясноспектърни пеницилинови антибиотици, използвани вече над 70 години. Вместо с тях обаче, в България заболяването масово се лекува с широкоспектърни антибиотици, към които бактерията показва по-висока резистентност, пише „Дарик“.
Това не е просто медицинска подробност, а парадокс с реални последици, обяснява Иван Иванов от Националната референтна лаборатория „Контрол и мониториране на антибиотичната резистентност“ към Национален център по заразни и паразитни болести.
По думите му този подход е показателен за системния проблем с неправилната употреба на антибиотици у нас.
Резистентността расте по-бързо от самите инфекции
Една от най-тревожните тенденции е свързана с бактерията Klebsiella pneumoniae – чест причинител на вътреболнични инфекции.
По думите на Иванов, проблемът вече не е толкова в честотата на срещане на бактерията, колкото в рязкото нарастване на резистентните щамове.
Статистиката е стряскаща:
- Между 2017 и 2020 г. случаите на карбапенем-резистентна Klebsiella pneumoniae в България се удвояват
- В периода на COVID пандемията (2020–2023 г.) – още едно удвояване
- От около 10–15% през 2016 г., днес резистентните щамове достигат близо 60%
Това означава четирикратно нарастване за по-малко от десетилетие – темп, който дори за Европа е прецедент.
Когато „последната инстанция“ вече не работи
Карбапенемите и колистинът доскоро бяха антибиотици „от последна инстанция“ – използвани, когато нищо друго не действа. Днес обаче все повече щамове са резистентни именно към тях.
В голяма част от случаите вече става дума за бактерии, устойчиви на поне пет класа антибиотици. Част от тях са т.нар. панрезистентни щамове – напълно неподатливи на стандартното лечение. Те вече съставляват 10–15% от всички изолирани случаи.
Вътреболнични инфекции – не само в болниците
Терминът „вътреболнична инфекция“ вече е остарял, уточнява още Иванов. По-точното понятие е инфекция, свързана с медицинското обслужване, тъй като риск съществува не само в болници, но и в стоматологични кабинети, хосписи, домове за грижи и други лечебни заведения.
Ключът към ограничаването им е добре познат, но често неглижиран: строга хигиена, контрол и изолация на заразени или колонизирани пациенти, специализиран персонал и реален контрол върху спазването на протоколите.
Не всяка бактерия означава антибиотик
Присъствието на бактерии в организма не е равно на инфекция. Носът, кожата и червата имат собствен микробиом. Около 20–30% от хората например са носители на Staphylococcus aureus в носа си, без това да им създава проблеми.
Антибиотично лечение се налага само при риск – например преди операция или при тежки съпътстващи заболявания. В останалите случаи безразборната терапия прави повече вреда, отколкото полза.
Най-честата грешка: спиране на антибиотика „като ми мине“
Митът, че антибиотикът винаги прави бактериите по-устойчиви, е само частично верен. Истинският проблем е непълният курс на лечение.
Когато пациентът спре антибиотика при първото подобрение, вместо да изпие целия предписан курс, той създава идеални условия за рецидив с резистентен щам.
Антибиотичната резистентност не е абстрактна заплаха, а реалност, която вече се плаща с по-тежки инфекции, по-дълги хоспитализации и липса на ефективно лечение.
Решението не е в „по-силните лекарства“, а в по-разумната медицина – точна диагноза, правилен антибиотик, точна доза и пълен курс. В противен случай битката с бактериите е предварително загубена.
